Custom Custom Scroll Top

15 цитата от “Железният светилник”

15 цитата от “Железният светилник”

Представям ви 15 любими цитата от книгата “Железният светилник” на Димитър Талев. Приятно четене!

“Не съм настинал. Тука — посочи той гърдите си, — тука нещо се скъса.”


“Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си.”


“Но понякога човек взема думите на истината, за да покрие с тях една неистина.”


“Аз не се плаша, ако ми е отредено да живея в бедност и мъка. Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси. С това, което върша сега, аз храня душата си.”


“Ето такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът! ”


“Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли — редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?”


“Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.”


“И защото мислеха един за друг, те не смееха да се погледнат.”


“Мъжът, като е за жена, слабо нещо е, лесно се предава и обърква.”


“Срамно и обидно е да пренебрегнеш, макар и неволно, някого, да не го почетеш според както му се пада по роднинство и по име, по приятелство и по дружба.”


“Той вярваше, че тя наистина ще му бъде мила невеста, обичаше я, желаеше я, нежна и хубава, и все пак не беше това обич, която да изпълва сърцето догоре. Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество.”


“ — Човек не бива и не може да живее само за себе си — чу тя наново гласа на монаха и го погледна. Очите му горяха със силен блясък, той продължи: — Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра. Няма достатъчно здрава черупка, в която би се скрил човек — ще дойде черният гарван и ще я счупи с клюна си.”


“Радостта крепи и лекува.”


“По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички — толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока — бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух. Като се наведе отново над гергефа и тънката игла блестеше между пръстите й, младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли, а отвън кънтяха тежките удари на острата секира на селянина. Тя се виждаше изправена пред една истина — сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея”


“Не бе я виждал отдавна, от дълги месеци, струваше му се понякога, че я забравя, че бе потиснал и надвил слабостта си към нея, сладостното учудване и възхищение от хубостта й; че бе пречупил замайващата сила, която се излъчваше от нея и държеше като с ръка сърцето му, топла и нежна ръка, но непреодолимо силна. Той бе се лъгал. Едва бе успял да покрие, да потисне всичко това под някаква тънка, крехка покривка, чуплива като тъничък ледец през тревожните предпролетни нощи, който се стопява още под първите слънчеви лъчи, както сега под нейния открит, бистър поглед.”

Източник:
Димитър Талев, Железният Светилник,
Четвърто Издание,
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989

Снимка: на StockSnap от Pixabay

Споделете в социалните мрежи