Custom Custom Scroll Top
15 цитата от “Крадецът на праскови”

15 цитата от “Крадецът на праскови”

15 цитата от “Крадецът на праскови”

Представям ви 15 любими цитата от повестта “Крадецът на праскови” на Емилиян Станев. Приятно четене!

“Войната бе далеч — някъде на юг и на север, — ала тя се усещаше в смълчаната печал, легнала над страната, във войнишката молитва, дори в горещата, бездъхна августовска нощ. Нещо липсваше, за да бъде всичко естествено и спокойно — липсваха мъжете, младежите, липсваше самата младост.”


“В тила корупцията и спекулата бяха достигнали нечувани размери, страшната скъпотия обиждаше дори офицерите, които можеха да купят с едномесечната си заплата само десет макари конци или една тенекия газ. В това време правителствените вестници се пълнеха с патриотични статии и позиви, министрите даваха успокоителни изявления и надежди за мир, а главната квартира тайно подготвяше офанзива с изтощените войници, които боси трябваше да атакуват заетите от неприятеля височини.”


“Неговото отношение към гражданите се промени. Беше видял митинга, свикан за протест срещу кондоминиума, на който митинг побелели мъже плачеха като деца — тъй дълбоко бяха оскърбени достойнството и гордостта на народа, бе изпитал същите чувства, същата мъка, скръб и гняв, но когато в края на митинга една жена от Варуша бе събрала малка тълпа от гладни съседки и бе хвърлила камъни в прозорците на кметството, той се изплаши, че може да се вдигне бунт. Заповяда да арестуват жените, които плачеха и проклинаха, когато войниците ги блъскаха из коридорите на комендантството, и написа заплашителна заповед към населението.”


“В душата й кипяха недоумение и гняв. Нима войната не бе разбила и нейния живот? Нима не бе загубила тия отминали години безвъзвратно? Нима не ги губеше и сега? ”


“Внезапно я обхвана ненавист към мъжа й, към тоя застарял военен, чийто зачервен тил виждаше пред себе си. Той беше виновникът за пропиления й живот, той беше я излъгал, беше я купил с офицерския си чин, с блясъка си, с обещанието да й създаде щастлив и сигурен живот. За нея той ставаше олицетворение на войната и главният причинител на загубената й младост. И тя знаеше, че за това никога няма да му прости.”


“Колкото за колибата, в моето въображение тя беше запазила по-големи размери. Как да не я помнех, когато беше служила на детските ми мечти за най-подходящото място, което населявах с всички магьосници и герои от приказките.”


“Постепенно липата бе станала за нея живо същество и тя я гледаше отдалеч с весел поглед, както се гледа мълчалив и верен съучастник, или отиваше при нея в предвечерните часове, когато дългата и мощна сянка на дървото се просваше на изток като черна мантия, метната върху изгорялата от сушата трева. Тогава в главата й шумяха рояк смели мисли, тя мечтаеше, опиянена от спомените, изпълнена с благодарност и обич към света.”


“Тоя поглед я изплаши. Никой не беше я поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост. Стори й се, че го опозна в един миг и видя цялата му душа. И тя съзна, че отговаря на тоя поглед, без да иска, с цялото си същество, по един необясним начин, сякаш внезапният издиг на чувствата беше я понесъл като морска вълна.”


“Неочаквано той сплете пръстите си с нейните. Сякаш електрически ток преля от него в нея. Тя усети другата му ръка на кръста си и се отдръпна, за да избегне тая опасна ласка. Но ръката му не се махна. Той я притегли към себе си и преди да се опомни, целуна я с жадни, трепетни устни…
Тя се изскубна от обятията му и избяга към колибата непохватно и бързо, изгаряща от срам, от страх и от възбуда, със страшно пламнало лице и със същински вихър от мисли в главата. И докато тичаше нататък между клоните и черниците, в ушите й ехтяха думите, които сякаш я гонеха: „Утре по това време пак…“ ”


“Нямаше вече тия мъчителни пристъпи на съвест, които се появяваха в началото на техните срещи, нямаше ги страха, колебанието и нерешителността. Чувствата й ставаха все по-пълни и все по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любовта.”


“Тя тръгна към него, топлият вятър се блъсна в тялото й, обля я като гореща, сладостно-замайваща вълна и отведнъж с необикновена острота съзнанието й бе пронизано от мисълта, че е сама с тоя непознат мъж в изпълненото с движение и шум пространство. Стори й се, че върви към него насън и че няма воля да се владее. Тя каза нещо несвързано, смутено се усмихна и неочаквано му подаде своята малка бяла ръка. Той я взе, наведе се и я целуна.”


“Тя поиска да даде на лицето си израз на обезпокоена и малко сърдита жена, ала устните й се усмихваха против волята й. Пленникът вече стоеше пред нея и едва сега тя разбра, че е постъпила неразумно, като е дошла тук. Съзна това, изплашена от себе си и същевременно обзета от любопитство да узнае как ще се държи той. Беше приготвила в себе си думите: „С какво мога да ви услужа?“ — или: „Защо забравяте, че се излагате на голяма опасност?“ — но щом видя топлата и радостна светлина в очите му, не се реши да ги каже.”


“Неусетно беше започнала да мечтае, вслушана в засилващото се скърцане на щурците, в лекия шепот на вечерника из клоните на ореха, загледана в отежалото от звезди небе, тъмносиньо, почти черно, но леко и бездънно от звездната светлина. Не забелядваше, че полковникът беше се обърнал и я наблюдаваше със съсредоточен и удивен поглед, мъчейки се да прочете мислите й. Беше изненадан от израза на лицето й, от изписаната по него горда самоувереност. Това лице беше безкрайно отдалечено от него и там се четеше мечтателно блаженство.”


“ — Трябва да ви виждам — чуваше гласа му, отекващ в самата й душа. — Леко понасям всичко, когато мисля за вас… Тогава лагерът не ми се вижда толкова страшен и животът ми става поносим… Тия минути ми възвръщат вярата в живота…”


“Човек се подмладява, когато душата му е свободна.”

Източник:
Емилиян Станев, Крадецът на прасковиМоята библиотека

Снимка: на summa от Pixabay

Споделете в социалните мрежи