Custom Custom Scroll Top

15 цитата от “Осъдени души”

15 цитата от “Осъдени души”

Представям ви 15 любими цитата от книгата “Осъдени души” на Димитър Димов. Приятно четене!

“Колко много приличаше той на този пейзаж, така суров, така ослепително красив и безплоден! Колко странна бе тая прилика между характера на човека и природата Испания! Ах, как всичко около нея се свързваше с образа му, който виждаше ден и нощ, който я привличаше като жесток и сладък магнит!”


“И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света — лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко.”


“Съвестта ти не може да победи егоизма и егоизмът не може да задуши съвестта. Затова си тъй нещастна, затова страдаш, затова не можеш да спиш без луминал…”


“Ако всяка фибра на тялото й, всяко движение на мисълта й се стремяха към Ередиа, ако това чувство, което изпитваше към него, можеше да се нарече възвишено, какво бе направила тя, за да спечели сърцето му? Нищо, съвсем нищо! ”


“Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори е положително „не“. Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща.”


“ — Отегчаваш ме с гордостта си.
— Това е единственото, което ми остава.
— Пази го пред другите.
— Защо не и пред тебе?
— Защото и двамата сме еднакво пропаднали.”


“Човек би казал, че се срамуваме от произхода си, което не е вярно. Срамуваме се само от себе си.”


“Мир!… Можеше ли да има мир у една болна, прокълната душа? ”


“Ах, уморена ли бе? Но от що? Може би от това, че не вършеше нищо, не бе дала никому нищо. Тя нямаше никаква възвишена цел в живота си, не познаваше ни страданието, ни подвига, с които тия цели се постигаха.”


“А егоизмът ти е насаден от насладите, които убиха волята ти, от безумното устройство на този свят, което дава възможност на тебе и на класата ти да вземете всичко и да не давате нищо. Духът ти е прогнил от сладострастия, нервите ти са изхабени от празните нощи в игралните казина, където прахосваше парите, които изсмукваш от арендаторите на земите си. Ти търсиш безогледно само удоволствия, само наслади…”


“Тя искаше да сграбчи това сърце направо, да го откъсне, както грубите ръце на лаком човек откъсваха узрелия плод от дървото. Тя искаше да го погълне, да се насити от него без друга мисъл освен мисълта за удоволствието, което щеше да изпита.”


“Лицето му, озарено от светлината на петролната лампа, излъчваше някаква кошмарна красота, някаква магнетична демонска сила, която привличаше и смазваше. Изведнъж тя почувствува, че почва да губи властта над волята си, че поривът, който бе потискала месеци наред, който я караше да желае устните, тялото му, душата му… всичко, всичко у него, този порив сега я бе завладял напълно и напираше със страшна и неудържима сила.”


“ — Има ли смисъл това дежурство?
— Никакъв!… — каза той. — Освен морален.
— Оставете морала настрана!… Най-отвратително е да вършиш безсмислица и да се чувствуваш морален.”


“Като всеки лъжец, аз съм слаб, подъл и страхлив.
— Вие сте само нещастен… Подлеците не признават грешките си.”


“Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня пристъп, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други узрял плод.”

Източник:
Димитър Димов. Осъдени души
„Български писател“, София, 1986

Снимка: на Free-Photos от Pixabay

Споделете в социалните мрежи