Custom Custom Scroll Top
9 цитата от “Бай Ганьо”

9 цитата от “Бай Ганьо”

9 цитата от “Бай Ганьо”

Представям ви 9 любими цитата от книгата “Бай Ганьо” на Алеко Константинов. Приятно четене!

“И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите… но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който той изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка, която се таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко — боже, колко рядко! — се появява… Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че в този момент аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми внуши: „Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив — главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвизи е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животинската си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила…“ ”


“— Хайде да ме водиш у дома — обърна се бай Ганьо към българчето с такъв тон, който би трябвало да изчезне и в отношенията ни към ленивите слуги; но думите „вежливост“, „учтивост“ са новооткраднати от руски език, „деликатност“ е взета назаем от французите, а у нас най-подходящ за тия понятия термин е думата „лигавене“. Тия меки, нежни, сърдечни обръщения, които характеризират отношенията на цивилизованите хора и които правят живота по-благ, по-приятен — са непонятни за бай Ганя.”


“„Чунким баща ми все опери е слушал“ — каже бай Ганьо и обаян от този принцип на окаменелост и ултраретроградство, не се стряска твърде много от „новата мода“, т.е. от цивилизацията. Но при всичко това бай Ганьо няма доблестта на китайците — да се огради със стена против нахлуването на цивилизацията — и при всичко че го въодушевява принципът „баща ми това не е правил и аз няма да го правя“, но току видиш, че си облякъл чиста риза, турил си ръкавици, па кога го назорят, облича и фрак, сърди се, смее се, ама облича фрака. Чуваш го, че казва „pardon“, говори за „костентуцията“, похвалява се сам-там, че обича „супа“, когато всъщност една люта чорба би предпочел от всички европейски гозби.”


“Остави се!… Че остави това, ами друга поразия: дохожда сутринта, разбираш ли, една жена, почуква на вратата. Аз — „Слободно!“ Влиза, носи ми кафе с мляко и разни сладкиши. Сложи, разбираш ли, дискоса на масата, па взе да души из въздуха с носа си. — Хай дявола! Дали гюла е подушила, дали друго! — Аз, знаеш, не съм прост, ставам веднага, вземам мускала и го мушвам под носа й. Тя се поусмихна. Гледам я — зарарсъз! Простичко така облечена, рекох си, слугиня. Теглих й едно око — смей се! И аз — хоп! — през кръста. Па тя като се извъртя, да я вземе мътната, че като ме цапардоса по суратя… остави се, потънах!… Тя да била леля на момчето… Нейсе, берекят версин, с един шамар се свърши работата. Добри хора!…”


“Бай Ганьо, след като свърши своите ентомологически издирвания, възстанови си тоалета и без да почука, влезе в съседната стая, но тозчас извика: „Пърдон!“ — и имаше защо: той завари в твърде нежно vis à vis студента и дъщерята на стопанката — те бяха се прегърнали, както подобава на две млади влюбени сърца. Момата, засрамена, избяга в другата стая.
— А бе защо влизаш така? Засрами момичето — каза с ироническо подмигване студентът.
— Ударил си келепира! — пошепна таинствено бай Ганьо с очи, светнали като на манастирски котарак. — Лъскава, дявол да я вземе! Слугиня ли е?
— Каква слугиня! Дъщеря на хазяйката!
— Тъй ли? Тука не можеш да ги разбереш коя е слугиня, коя е господарка, все лъскави, все чисто облечени. Изпречи се някоя насреща ти, хили се така мазно-мазно, мислиш, слугиня е, закачиш я, вземеш си беля на главата; изпречи се друга, хубавичка, смирена, мислиш, ха това е господарката, станеш й на крака, поканиш я да седне, тя се срами — хелбетя! — говориш й с политика, па сетне я видиш, че ти чисти ботушите! ”


“ — А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра… Знайш, алъш-вериш е то, не е шега… Па да ти кажа ли правичката… (Тука дали няма някой да ни подслушва?) Да ти кажа ли правичката? — И едните, и другите са маскари!… Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!… Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!… Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата — не може. Не си ли с тях — спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска — я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка — дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам…”


“— Я се поотмести малко към края да си сложа и другия крак. Ха така! Браво! Е-е-е-х! Майка му стара! Кеф! Я чувайте машината какво прави: тупа-тупа, тупа-тупа! Фърчи!… Много обичам така да се обтегна. Отвъд тясно. Па и другарите — прости хорица, какво ще приказваш с тях?… Какво ядете там, круша ли? Браво! Я да видим, тъй както съм легнал, мога ли изяде една круша. Благодарим! Отде ги взимате вий тези неща?
— Купуваме ги — отговаря едва сдържано един от нас.
— Тъй ли? Браво! — одобрява той с пълни от сочната круша уста. — Аз обичам круши.”


“Из пътя не се минуваше без комедии. Ний — аз, Ванчо, Фильо и Иваницовия син (не вярвам да го познавате) — заехме едно купе от първи клас, в съседното, второкласното отделение се намести бай Ганьо с няколко другари, богато снабдени с провизия. Бай Ганьо от бързина, види се, беше забравил да тури в дисагите закуска. „А бе най-сетне българи сме, ще се прегледаме. От тогози къс хляб, от оногози сиренце — ще помине човек. Ами!“ И наистина, той помина добре. Другарите му го угощаваха с ядене и пиене — той ги угощаваше с най-горещ патриотизъм, смесен с апетит и жажда. Но всичко си има край. Свърши се най-после провизията на съседите ни, изпразниха се галоните. (За да избягна една груба грешка, трябва да се поправя: галоните се изпразниха още като хвърчахме над Сливница и Драгоман с „Да живее България, урааа! Дай да си наквася устата бе, урааа!“) Бай Ганьо почна да се присламчва към нашето купе. Отпърво диреше разни предлози: ту кибрит ще поиска, ту една чаша коняк — че го заболял стомахът, — а сетне лека-полека усвои се, попривикна и, кажи-речи, не излиза ще от стаицата ни. Забрави другарите си, па и защо му са? — Нямат нищичко — всичко изядено, всичко изпито, — а у нас, слава богу, все се понамирваше по нещичко — купувахме си по станциите. Бай Ганьо от любопитство не изпущаше случая да опита иностранните продукти:
— Туй какво е, грозде ли е? Браво! Гледай! Я дайте една чепчица. Мм! Хубаво! Браво!
Любознателността го караше да се запознава по този начин със закуските ни, с коняка ни, с табакерите ни.
— Тази табакера дали е от кавказко сребро? — любопитствува бай Ганьо, като вижда едного от нас, че се готви да запуши.
— Не е, виенска направа е! — отговаря притежателят.
— Тъй ли? Я дай да я видя. Ц… ц… ц! Гледай! И тютюн има, български, нали? Браво! Я чакай да завъртя една цигарка. Аз си имам цигарени книжки, ако ви потрябват — тук съм! ”


“ — Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганьо.
— Аз я платих.
— Имал си бол пари — платил си я. Я качвай се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир машината — каза наставнически бай Ганьо.”

Източник: Бай ГаньоСловото

Снимка: Image by Dariusz Sankowski from Pixabay

Споделете в социалните мрежи