Custom Custom Scroll Top
12 цитата от “Звезден прах”

12 цитата от “Звезден прах”

12 цитата от “Звезден прах”

Представям ви 12 любими цитата от книгата “Звезден прах” на Нийл Геймън. Приятно четене!

“Малцина от нас са виждали звездите така, както са ги виждали тези хора — нашите градове и села са прекалено светли нощем, — но от село Стената звездите се виждаха като светове или като идеи, неизброими като дърветата в гората и листата по дърветата.”


“Впери поглед в звездите; заприличаха му на танцьорки, изящни и елегантни, изпълняващи танц почти необятен в сложността си. Представи си, че вижда лицата им; бледи, леко усмихнати, прекарали толкова много време над света да наблюдават суетата, радостта и болката на хората долу, че нямаше как да не се развеселяват всеки път, когато поредното малко човешко същество си повярваше, че е центърът на света, както го правим всички.”


“Понякога се чудя превръща ли хората в животни, или просто открива и освобождава животното във всеки от нас.”


“Но всеки влюбен в сърцето си е луд, а в главата си менестрел.”


“Беше болезнено срамежлив и — както често се случва с болезнено срамежливите — компенсираше срамежливостта си, като се изявяваше шумно в най-неподходящи моменти. През повечето време беше доволен — или поне толкова доволен, колкото може да е един седемнайсетгодишен младеж, пред когото е целият свят — и когато бленуваше из полята или пред високия тезгях на селската бакалия „Мънди и Браун“, си представяше как се качва на влака за Лондон или за Ливърпул или на кораба през сивия Атлантически океан до Америка и спечелва богатство сред диваците в Новите земи.”


“Нерядко е било отбелязвано, че е също толкова лесно да не видиш нещо голямо и очевидно, колкото и малко и незабележимо и че пренебрегването на големите неща често води до неприятности.”


“Потръпна. Палтото му беше тънко и беше очевидно, че няма да си получи целувката, което малко го озадачаваше. Многобройните герои от евтините книжлета никога нямаха проблем с целувките.”


“Но все пак беше жив и вятърът рошеше косата му, и облакът се носеше в небето като галеон, вдигнал всички платна. Гледаше света отгоре и не помнеше някога да се е чувствал толкова жив. В небето имаше някаква небесност и в света имаше някаква сегашност, каквито до този момент не беше виждал, усещал и осъзнавал.
Разбираше, че по някакъв начин се е издигнал над проблемите си, точно както се беше издигнал над света. Болката в ръката беше останала много далеч. Размишляваше за действията си, за приключенията и за пътя, който го чакаше, и изведнъж му се стори, че цялата тази история е много дребна и много разбираема. Изправи се върху облака и с пълно гърло изкрещя няколко пъти: „Ехооо!“.”


“ — Не става. Звездите падат. И не се връщат на небето.
— Може пък ти да си първата. Трябва да вярваш. Иначе наистина няма да стане.”


“ — Това, което искам да знам, е защо вече не мога да те открия в съзнанието си. Тук си, но не съвсем, като призрак или като блуждаещ огън. Съвсем доскоро гореше сърцето ти гореше — като сребърен огън. Но след онази нощ в странноприемницата потъмня, а сега изобщо не се вижда.
Вечерна осъзна, че изпитва единствено съжаление към съществото, което желаеше смъртта й, и каза:
— Да не би да е, защото сърцето, което търсиш, вече не ми принадлежи?
Старицата се закашля и цялото й тяло се сгърчи. Звездата я изчака да се съвземе и продължи:
— Дадох сърцето си на друг.
— На онова хлапе в странноприемницата ли? С еднорога?
— Да.
— Трябваше да го дадеш тогава и там на мен и на сестрите ми. Щяхме да си върнем младостта и да прескочим в следващата епоха на света. Твоят момък ще го разбие или ще го пропилее, или ще го изгуби. Все така става.
— Няма значение. Моето сърце е у него.”


“Тристан откри, че ръцете му, почти по собствена воля, галят мократа коса на звездата. Зачуди се защо му беше отнело толкова време да разбере колко много я обича и й го каза, а тя го нарече идиот, а той заяви, че това е най-хубавото, което един мъж може да чуе за себе си.”


“Тристан и Вечерна бяха щастливи един с друг. Не завинаги, защото този крадец Времето в крайна сметка завлича всичко в прашния си склад, но бяха щастливи доста дълго време. И когато Смъртта дойде да вземе своето и прошепна тайната си на ухото на осемдесет и втория лорд на Бурелом и той кимна с побелялата си глава и не каза нищо повече, народът му го отнесе в Залата на предците, където почива и до ден днешен.”

Източник:
Нийл Геймън, Звезден прах
ИК „Бард“, 2007

Снимка: Photo by Benjamin Voros on Unsplash

Споделете в социалните мрежи